Поредният опит за епичен филм за супергерои беше нещо напълно логично. Oчаквахме появата на „Венъм“ с доста сериозен хъс. Маркетинговата стратегия при промоцията му беше много добра, разкриваше достатъчно малко, за да остане филмът с Том Харди в ролята на антигероя забулен в мъглата на мистерията, и в същото време достатъчно много, за да решим, че ще станем свидетели на нещо впечатляващо. Оказа се обаче, че „Венъм“ ни върна назад във времето – когато филмите за супергерои бяха леко кичозни, леко недомислени, леко небалансирани... и леко тъпи. „Венъм“ е епопея на хаоса, която прокарва комедийни нишки и говори на зрителя с доста странен тон, а добрите моменти остават категорично забулени и без фокус – без шанс да изпъкнат. Ето защо „Венъм“ вероятно е филмът, който Том Харди цял живот ще се опитва да забрави.

Да направиш нещо от нищо

Поради това, че именно Том Харди е в центъра на сюжета, поемайки роля, която на пръв поглед е изглеждала обещаваща, не мога да не започна от него. Актьорът има присъствие, което е безапелационно най-важното нещо в целия сюжет. Опитите му да превърне една доста сухо написана роля в добре изиграна са напълно успешни през 90% от времето. Той успява да ни накара да видим разследващия журналист Еди Брок едновременно като жертва на обстоятелствата и като мъж, който бавно преминава от ужаса и безсилието към овладяването на ситуацията. Брок е Венъм и Венъм е Брок – а местоимението „ние“, което така небрежно подхвърля извънземното, обладало тялото му, е думичката, която Харди използва като отправна точка в играта си. А тя е свързана със съществуването му като симбиот – човек, обладан от извънземен паразит, чиято единствена първоначална водеща мисъл е, че... изглеждаме вкусни.

Още от самото начало историята на Еди Брок е история за антигерой – още преди да стане приемник на нахалното (и устато) извънземно, той вече е загубеняк, който успява да загуби работата, годеницата и достойнството си с един замах. Брок обаче знае, че Карлтън Дрейк, собственикът на фондация „Живот“, е лош човек. И че във фондацията се извършват експерименти, които убиват хора. Самият Дрейк (в ролята Риз Ахмед) е нещо като образ, вдъхновен от Илон Мъск – гений, притежаващ само частична етика и с липсващи граници, що се отнася до постигането на научен напредък, бутащ човечеството напред. Брок и Дрейк са основните опоненти във филма, а когато се намесват и извънземните паразити (да, Венъм не е единствен), интригата вече е заформена.

Въпреки усилията на Том Харди обаче ескалацията беше много слаба, мотивите на всички замесени изглеждаха насилени, а действията – силно нелогични. Но отново допада начинът на игра на Харди – той успява да направи Еди Брок напълно естествен. В реакциите, поведението и дори визуално Еди е просто реалистичен и има сцени, в които няма общо с „красавеца“ Том Харди. Има общо обаче със самия себе си.

Присъстващата липсваща любовна история

Идеята за присъствието на силен женски образ, който едновременно да зарежда и да тласка главния герой като мотивация, е много добра. Жалкото е, че това беше нещо заложено, но не постигнато. Мишел Уилямс категорично беше един от най-лошите избори за партньорка на Том Харди в този филм – в ролята на Ан Уеинг, тя не успя да предаде нито една емоция и мотивация на героинята си. Химията тук просто липсваше (кръгла нула!), а единственият, който явно опитваше тя да се прояви (макар и насила), отново беше само Харди. Дори в най-напрегнатия момент на връзката им, включващ неочакваното общуване на Ан с Венъм, отново не успях да усетя защо е важно, че тези двама души си партнират... и защо трябва да ми пука какво се случва с тях като двойка.

Все пак не мога да отрека сравнително успешния опит за комедиен ефект, който се съдържаше в сцените, веднага след като Венъм се впива в Еди – когато Еди отива в ресторанта да търси помощ от Ан и... се оказва потопен в аквариум с раци, захапал с апетит един от тях. Тези моменти обаче отново се загубиха в хаоса на обстановката, в която сякаш нищо не беше на мястото си.

Венъм!

Нашата планета е доста апетитно изглеждаща. Така смятат извънземните паразити, които по случайност разбират за нея и с които напълно глуповато Карлтън смята, че може да подчини на експериментите си. Случайността среща обаче Венъм и Еди Брок и нищо никога няма да бъде същото. Докато потенциалът на тези взамоотношения е изключително очевиден за зрителя, изпълнението на този потенциал просто потъва. Венъм трябва да се превърне във второто Аз на Еди – за да има обещание за втория филм. Това обещание се случва, но само донякъде и може би в последния момент. През повечето време диалозите между тях, въпреки че се стремят към сближаващ и комичен ефект, по-скоро изглеждат като запълващи минути и нищо повече. Визията на Венъм беше... интересна. И задоволителна до голяма степен. По-голям проблем беше помагането на публиката да опознае героя.

Като същност Венъм си дели мястото на злодея с Карлтън. Единият иска да постига научен напредък и премазва всеки по пътя си към целта. Другият просто иска да ни изяде. И очаква скоро приятелите му да се присъединят доволни около трапезата при него. Венъм обаче остава злодей само донякъде и това не е голямата и скрита тайна на филма, защото от комиксите знаем, че той и Еди Брок остават едно цяло, а идеята за вкусно хапване под формата на хора бива ревизирана. Промените в нагласата и решенията в самата същност на Венъм обаче не бяха показани достатъчно добре и това оставя дупка в мотивацията на филма, която не се преглъща лесно.

Отрова право в целта

Ако целта на „Венъм“ беше просто да съществува и да заложи основата за втория филм, който да бъде направен по-добре – браво, изпълнена е. Ако целта му беше обаче да бъде себедостатъчен и харесван заради собствените си качества, провалът е гръмовен. Неведнъж по време на филма осъзнаваш с раздразнение, че „това е сложено само за да стане филмът два часа“. Неведнъж грешките, които правят сценаристите, затъмняват добрата игра на Том Харди (сериозно, единственото нещо, облекчаващо дългите и затормозяващи сцени, е той). Оставаме с усещането, че за пореден път страхотните трейлъри подведоха – трикът беше да видим залагането на един добър капан, който после да ни отведе до гледането на следващия филм, а капанът се оказа от слама. Така оставаме с горчив вкус в устата от опита на Sony да произведе нещо запомнящо се в цялостта си – ще помним отделни моменти, няколко добре направени комедийни елемента и, разбира се, скритата сцена на финала (уау). Остава ни само да чакаме следващата стъпка от франчайза – и на база на видяното дотук да се чудим дали изобщо тя ще бъде осъществена.

Оцени:
Рейтинг: 1
Тагове:
Още от Play

Шон Бийн умира в много филми, ще го направи и във видео игра

0 | 18.10.2018